Гявол да те вземе, отечество любезно!

Дедо Иван дава триста гроша!

Първо да се уточним. Ще се опитаме да анализираме какво е искал да каже авторът (Елин Пелин), когато е предложил своята версия на дядо Вазовото стихотворение „Отечество любезно”. Тоест, създал е един свой ироничен кавър на родолюбивото стихотворение. Ние пък ще анализираме този кавър в светлината на съвременните условия в любезното отечество.

И така.

Още в самото начало на кавъра си авторът, бидейки по подразбиране шоп, си позволява едно твърде фриволно, андрешковско намигване към читателя – демек, нищо не ни е наред, ама патриотичното чувство доминира над временните социално-битови проблеми:

„Отечество любезно, е убаво си ти!

Земята ти – земя!

Небото ти – небо!

Ете, бая със зор изкаруваме лебо,

И малко на законо дъската му клопа,

Ама инат чиним на цела Европа!”

Разбира се, авторът едва ли е имал предвид патриотичното чувство на „Обединените патриоти” – първо, тогава не е имало такава партийна коалиция, и второ – по принцип патриотите никога не са били обединени. Вероятно Е. Пелин е визирал естествено вродения инстинкт на шопа (респ. българина) да „чини инат” на цялата обективна действителност (по Маркс), та какво остава за една Европа. Да не говорим за себеотрицателната му дързост да не му пука нито за „законо”       , нито за „лебо” – на него му стига свободата да бистри политиката, да псува и да протестира (вж. „протестъри” „умни и красиви”, „ранобудни”). „Леб” като има, другото лесно:

„Твоят въздух чисти със леб да се руча – благ е като млеко!

 А студна ти вода може да се смуче

отечество мило, и на гладно сърце.”

Разбира се, авторът не е могъл да знае, че студената вода и чистият въздух в отечеството не би могло да ги има вечно. Благодарение на мъчителните усилия на ВиК, примерно, отдавна сме се примирили с миризливата вода и сме щастливи, ако въобще я има. Пък чистият „въздух”… Не че е чист, ама тук Елин Пелин е бил доста прозорлив. Любезното отечество ни е осигурило щедрата възможност да си го ручаме с леб; колкото до метафората с вкуса на млекото, очевидно се има предвид някакво предизборно обещание.

И все пак особено актуално звучи финалът на творбата. Авторът очевидно много разчита на вироглавия шопски инталък, който ще спаси отечеството от унизителна служба на чужди интереси. Ето как декларира шопът готовността си да брани земята си от чужди посегателства, па били те и братски:

Гявол да те вземе, отечество мило!

Нека да си дума кой каквото сака,

нека да ни лаят пцета по сокака,

ама и Русия на деда Ивана

да дойде и да каже: Триста гроша давам! –

Отечество любезно, я те па не давам!”

Тук му е мястото да поясним, че Русия на деда Ивана отдавна не борави с грошове, а с рубли, а когато пазарлъкът си струва – и с долари, и с евро. Шопът, бидейки вироглав индивид, не отбира от конвертируема валута и си земята не дава. Ама и да отбираше – все тая: той умира, но ината си не предава (вж. Гюро Михайлов!).

Заключение. Кавър версията „Отечество любезно” на Елин Пелин я няма в читанките, та няма как държавните ни ръководители да са я чели. Един от нашите премиери, и той шоп, примерно, е чел книгата „Винету”; обаче в Америка няма шопи, има само индианци. Индианците също не си давали земята за триста гроша, но с малко огнена вода, малко мъниста и малко кьотек вождовете клекнали. Сега фактът си е факт: индианци има само по панаирите. Шопите не са клекави като индианци, ама и те намаляха драстично: кой премиер стана, кой по гурбет се запиля… Нещо трябва да се работи, да се върти по некой лев – колкото за лебо.

Щотооо… Русия на дедо Иван си е сила! Па и триста гроша са си пари! Триста – триста, мъниста – мъниста: кой ти ги дава?