На гурбет в Германия: Давай, печку матеру!

Няма начин досетливият читател да не загрее, че не става въпрос за печка;

просто не би било красиво да цитирам точно възгласа на Михаел. Той иначе е поляк с мустаци, но разговаря на полуруски, мърмори на полски, псува на сръбски, по работа говори немски, а се майтапи на особено благозвучен български. Та за Михаел: Ако трябва да съобщи нещо, вика: Оу, печку матеру! Ако се кара, също споменава печката. Затова никой не го нарича Михаел, а Печку матеру. Сещате се, че това е сръбска благословия, но аз малко срамежливо я поприкривам в прилични дрешки.

Така или иначе цялата ситуация тук, може да се каже, си е Печку матеру. Някъде по фейсбуците срещнах приятеля ми Лони Хаздай, та той споменаваше, че вече сме станали пет милиона, защото един милион били вече в чужбина. Прав е: от сутрин до вечер пред българския магазин се лющят семки, мургави българчета ритат топка на улицата и понякога друсат кючек, чалга дъни протяжно и горестно как Шушана не си била вкъщи, пък лампата и светела. Тоест, голяма част от милиона е тук, в Германия, където прави същото, което и в България: помпа социалния хуманизъм на държавата. Германци тъдява не се вясват, полицаи също. Да ви напомня това за някои софийски и пловдивски квартали? Че и в Дупница си ги имаме – гиздави и чистички…

Сега да се върнем към Печку матеру.

Изглежда, че той надзирава строителен обект, където се изграждат десетина къщи на един дъх. Къщите са разположени в чертите на града Солинген, но от прозореца с малко зор можеш да си откъснеш борова шишарка: къщите са почти в гората! Катериците вероятно ще сядат на масата да вечерят с бъдещите собственици, вече подскачат нетърпеливо. Огромен багер марка „Волво” премества баира: изгребва неприятната глинесто-камениста почва, праща я някъде по дяволите, а на нейното място също така огромни камиони стоварват чернозем; още с настаняването си хората ще имат трева, градини и дървета. (Спомням си как дупнишката община много се гордееше с една сграда, която построи и отдаде под наем. В по-сухо време хората излизаха навън с гумени ботуши, а като завали – вече с кокили).

Нека пак да опитаме да се върнем при Печку матеру.

Онова момче, дето е на водещата снимка, се казва Петко. Петко е на двайсет и седем години, а вече има четири деца. Четири, няма грешка. (Не е ли странно: щом туриш българина в Германия, той веднага почва да ражда! А, господа политици?) Тоест, искам да кажа, че оня милион, за който жали Лони Хаздай, може да има и щастливо развитие. Петко работи като строител тук вече няколко години, получава много прилични пари, прибрал е семейството си, плаща квартира, две от децата му вече са ученици. За разлика от фамилиите, които лющят семки и дънят сърцераздирателна чалга пред българския магазин, Петко все още не може да уреди въпроса с детските си надбавки – от работа няма време; но той стиска зъби, работи здраво и знае, че и това един ден ще се уреди. Няма защо да се връщам в България, твърди Петко. Тук, ако ти прилошее на улицата, търчат две линейки и една полицейска кола да те спасяват, без да те питат предварително дали ти е спешен случая. В България, преди да дойде линейка, първо ще те питат какво ти е, джанъм, толкова ли не може да те докарат с кола, и накрая може да дойде, па може и да не дойде – какъвто ти е късметът. Ако не си осигурен – или плащай, или се лекувай на тротоара. Е искам да обичам България, ама такава не мога.

Дайте да приключваме с тоя Печку матеру, ясно е, че няма да успеем да намерим общ език – нито с Михаел, нито с Германия. От толкова много езици тук – арабски, турски, руски, български, че и някакви чернокожи езици – не може да се чуе езикът на гостоприемната Ангела Меркел. Германците мълчат любезно, но в погледа им се чете все по-настойчиво: „Мълчим за това, за което отдавна трябваше да се сетите – и вие, и гостоприемната ни канцлерка!”.

Иначе икономиката продължава да върви гладко, по германски. Но във въздуха вече се усеща на всички европейски езици възгласа на поляка Михаел: Печку матеру, Европа!