16-02-1925 г.: Взривиха „Св. Неделя”

Станке Димитров помогна, с каквото може

Помогна да бъде взривена черквата, разбира се, не на жертвите...

Взривен е главният купол на черквата, в резултат на което директно загиват 134 души, а други 500 са ранени. От пръв поглед се забелязва, че на подобен атентат днес биха завидели сума терористи от ислямска или каквато се сетите световна терористична организация. При това атентатът има всички характеристики на подборния лов: не се отстрелват случайни екземпляри, а само елитни! Целта е да бъдат убити преди всичко водещите личности в държавата – политически, военни, стопански и културни дейци, начело, разбира се, с Царя. С една-единствена бомба.

Та ето историята, както и приносът на Станке Димитров.

След провала на Септемврийското въстание в 1923 г. партията на комунистите БКП е забранена със закон. Тодор Павлов създава Работническа партия, но всъщност БКП продължава дейността си нелегално. От името на Централния комитет на БРП Т. Павлов предлага да се спрат всякакви атентати, за да не бъде унищожено работничеството като политическа класа. Военният център категорично е против тази идея, напротив – настоява да се отговори с нов терористичен натиск. Организирани са малки терористични групи (шесторки) със задачата да бъдат убивани значителни политически и военни фигури от властта. Ражда се идеята да бъде убит някой от важните командири на армията или полицията, а по време на опелото да се взриви адска машина, с която да бъде обезглавена държавата. Има се предвид, че на опелото ще присъстват царят, правителството и въобще цялото държавно ръководство. Планът се пуска в действие. Вербуван е клисарят на черквата „Св. Неделя” Петър Задгорски, с чиято помощ в храма трябва да бъде внесено голямо количество взрив; както се полага при подобно предателство, Задгорски е цанен да получи от безбожниците 12 хиляди лева -

 (вероятно по курса на деня това е равно на трийсет сребърника).

Подготовката за терористичния акт върви с пълна сила. Секретарят на Централния комитет Станке Димитров горещо поддържа идеята и води ентусиазирана консултация с Генералния секретар на Комунистическия интернационал Георги Димитров и с Васил Коларов. Неочаквано последните двама възразяват: трябвало първо да се подготви въоръжено въстание, че тогава да се гърми каквото ще се гърми. Да, ама работата вече е тръгнала да се търкаля и няма спиране: държавата стяга обръча около нелегалните комунистически лидери и техният живот е пряко застрашен. Пък и Коминтерна няма чак толкова думата: съветското ръководство изпраща толкова пушки, револвери, картечници, взрив и гранати, че няма време за организация на въстания, трябва просто да се действа. Освен това Съветският съюз изпраща двама военни специалисти, за да ръководят Военния център.

И така, в осем часа вечерта на 14 април 1925 г. е извършено необходимото убийство – застрелян е депутатът о.з. генерал Константин Георгиев. Опелото е насрочено за 16 април – това е Велики четвъртък, преди Великден. Сутринта на същия ден клисарят Задгорски отключва храма и пуска атентатора Никола Петров, който ще се качи на тавана при внесените 25 кг взрив и ще запали фитила, когато клисарят му даде знак. Фитилът е дълъг 15 метра, което означава, че взривът ще се задейства след 25 минути – достатъчно време, за да могат терористът и Божият служител да напуснат спокойно храма.

В три и двайсет часа следобед черквата „Св. Неделя” избухва и куполът се сгромолясва върху множеството.

Загиват генерали, полковници, депутати, хора на културата, обикновени граждани, жени и деца. Царят оцелява, защото по същото време присъства на друго погребение – на убитите в атентата срещу него в прохода Арабаконак. Правителството също оцелява, и то по случайност: поради навалицата е преместено встрани от колоната, над която е заложен взривът.

Главните атентатори избягват веднага, разбира се, в Съветския съюз.

Станке Димитров е осъден на смърт, но той вече е в Съветския съюз като делегат в пленума на Изпълнителния комитет на Коминтерна. Присъдата е задочна и никога не е изпълнена.

Който от атентаторите не е в Съветския съюз, е обесен публично на 27 май.

Клисарят Петър Задгорски е сред обесените; той получил от дванайсетте си хиляди лева само две хиляди авансово, останалите по обясними причини му се дължат и до днес.

Атентатът, освен че е безумно кървав, жесток и безсмислен, е и неуспешен. Скоро след него БКП го обявява за „необмислено действие”, а самите терористи – за „леви сектанти”

Станке Димитров загива при неясна и до днес самолетна катастрофа над гр. Брянск, на път за България. Датата е 26 август 1944 година – две седмици преди Червената армия (а не Съветската, както се пише!) да окупира българската територия, да се обяви за Освободителка и да назначи марионетно правителство; правителство, което безспорно би трябвало да бъде оглавено от Станке Димитров – Марек. Любопитно е, че той, в качеството му на един от организаторите на „необмисленото действие”, не просто никога не е обявяван за „ляв сектант”, още по-малко пък за терорист; напротив – родният му град Дупница до преди няколко години гордо носеше името му (ту нелегалното му име Марек, ту другото му име Станке Димитров, но не и рожденото му име Стефан).

До десети ноември, че и след това Станке Димитров е честван като правоверен комунист. Къщата му и до днес е вградена в сградата на Общината, построена като Партиен дом. На къщата му и до днес стои огромна паметна плоча. И до днес футболният отбор на Дупница носи гордото име „Марек”, а волейболният – „Марек – Юнион Ивкони”. И до днес младите хора не знаят каква е заслугата на този човек, ако не смятаме „подвига” му в черквата „Св. Неделя” през 1925 г.