За жените, любовта и политиката

Имах навремето един шеф, иначе жизнерадостен човек, ама много нещастен беше горкият около осми март. Мъчеха го мустаката жена и три дебели щерки, които вкупом очакваха подаръци за празника, при това от година на година ги искаха по-скъпи. Цяла седмица човекът пъшкаше в напразни усилия хем да измисли нещо различно, хем да не му се налага да продава недвижимо имущество, хем да не се цупят четирите дами на сърцето му. В крайна сметка успя да опази къщата си, но всяка година купуваше по четири комплекта сребърни гривни и брошки, в резултат на което четирите дами, вторачени в грамажа на другите, все пак се цупеха и фръцваха разочаровано задници.

И цялото това нещастие заради осми март.

Ако забелязвате, за празника не използвам главна буква.

Работата е там, че у нас все още не сме много наясно дали тази дата е официален празник, или е някакъв ден, в който просто трябва да бъдем възпитани, добре облечени кавалери и да носим кутия с панделка и подарък. Ето защо трябва да си кажем ясно някои неща. 

Имам предвид мъжете да кажат някои неща на жените.

Преди всичко 8 март като празник е започнал чисто политически. На едни шивачки в Ню Йорк през 1857 година им писнало от ниските заплати и решили да протестират. Полицията ги разгонила, но жените се обединили (да не повярва човек!) и си създали синдикат. Тъй като синдикатът бил работнически, той станал любим на социалистическите партии по света. През 1965 г. в братския Съветски съюз тая дата е обявена за официален празник и Ден на жената, която се труди наравно с мъжете – трактористка, зидаро-мазачка и заедно с това – майка-героиня. В България, естествено, след 9 септември 1944 г. празникът вече се пише с главна буква и се посвещава на жените, които се трудят по предприятия, заводи и учреждения (за съжаление селянките не са признати за работнички и по текезесетата никой не сещал за цветя и празници). А ето как разбираха равенството на жените в братския Съветски съюз:

В края на краищата през 1977 г. Общото събрание на ООН признало, че Осми март е ден за правата на жените, както и ден за мир (е, вече е с главна буква).

Сега остава в духа на Общото събрание на ООН и ние да установим за какво празнуваме:

искаме за жените си права, или искаме мир?

Ако е за правата – жените ни отдавна имат повече права от нас. Ако е за мир – то за какъв дявол ще им купуваме сребърни гривни?

Както и да е де, понеже нали преди двайсетина години тихомълком превърнахме празника в ден с неустановено съдържание, но с категорично фиксиран субект: жените.

След като е така и след като все още нямаме празник с мъжете като фиксиран субект, хайде да си признаем в какво ни превъзхождат жените, че да си имат собствен празник.

Знае се, че мозъкът командва поведението на човека, а пък хормоните контролират мозъка. Така.

Анатомията казва, че мъжкият мозък е с девет процента по-голям от женския. Доскоро се гордеехме с това: превъзходството ни се запазваше дори и ако вземем предвид пропорционално по-голямото ни тегло. Да, ама науката доказа, че с жените имаме по равен брой мозъчни клетки. Просто женският мозък е по-стегнат, а нашият – малко хлабав...

 Сега да видим какви ги вършат хормоните в мозъка. Извинете ме, че ще използвам медицински термини, ама се налага.

Има един „преден цингуларен кортекс” – това е център, който определя бдителността и състоянието на тревожност. Женският е по-голям; следователно, извинете, жените са много по-добри, ако ги оставим на пост – не заспиват.

„Префронталният кортекс” контролира емоциите и пресмята (именно „пресмята”!) поведението, свързано с тях. При жените той е по-голям и узрява по-рано. Това обяснява защо и преди, и след брака те са пресметнали всичко, а прецаканите сме ние.

„Инсула” – това е интуицията. Абсолютно безспорно е, че и тук не можем да се сравняваме с жените.

Хипоталамусът пък определя хормоналния баланс. И ние го имаме, но при жените се задейства по-рано, т.е. навреме. Нас като ни блъсне хормонът, сме готови на всякакви глупости. Остави това, ами повечето глупости са ни внушени пак от жените (виж още един път префронталния кортекс).

Амигдалата реве и иска секс! Там просто е заровен инстинктът за секс! Да де, ама този инстинкт също се подчинява на проклетия „префронтален кортекс”, а той, както казахме, узрява по-рано при жените, та ги контролира винаги в тяхна полза! Утешителното е, че на мъжете пък е по-голям. (Инстинктът, инстинктът е по-голям!).

Хипофизата прави от жените майки-кърмачки. Слава Богу – тук не възразяваме, не бихме желали да ни се случи същото. Някои мъже от дружинката на „социалния пол”, разбира се, показват подозрително колебание в тая посока, но Истанбулската конвенция я изтеглихме засега, та нямат повод за гордост.

Хипокампусът дарява човека със способността да помни и добро, и зло: обида, цвете, лъжа, целувка, прецакване от приятелка... Ще отречем ли, че у жената тоя център е мнооого по-силно развит от нашия?

И изобщо – мозъчните центрове за говорене и слушане у жените имат 11% повече неврони от мъжките. С други думи – стават за депутати и за политици. (В тая връзка просто да отбележим: забелязвате ли, че Бойко Борисов постепенно се обзаведе предимно с жени?)

Както и да е – трябва да признаем, че Осми март е празник, който тепърва трябва да изпълваме със съдържание, тоест с любов. Направим ли го, това ще осмисли празника, ще ни спести маса главоболия у дома, па и ще направи по-приемливо всекидневието ни като глава на семейство; в края на краищата мъжът командва това, което жената ще каже, нали...

Прочее, подарете на жената цвете и любов. За сребърните гривни тя отдавна е в състояние да се погрижи сама.