Все пак да опитаме, а?

 Преди трийсетина години в Дупница все още мъждукаха остатъците от Литературния кабинет „Димчо Дебелянов”, ама после угаснаха.

Всъщност съвсем в началото го наричаха „кръжок” – тогава много се ценяха русизмите (на руски език  „кружок” – кръг, кръжец). Като се поразведри небосклонът откъм съветски указания, кръжокът стана Клуб. Когато литераторите взеха да печатат стихове и разкази по централния печат, че и книги да издават, клубът получи титлата Литературен кабинет. Но през цялото време това беше мероприятие на Народно читалище „Марек”; тогава всичко беше народно, като почнем от Републиката и свършим с народните хора и ръченици. Но освен народно, читалището беше и „Марек”, както и футболният отбор, както и електрическата подстанция, както и киното, че и един хор, макар че Станке (Стефан) Димитров не беше нито просветител, нито киноартист, нито електроинженер, нито футболист, да не говорим пък за вокален изпълнител...  Все пак Градският комитет на БКП не пропускаше случай да ни даде мъдри указания как се прави партийна поезия. Но чест прави на литераторите, че не станаха „Марек”, а „Димчо Дебелянов” – един от убитите поети на България, и до днес недолюбван и недоразбран от социалистическите „реалисти” на Народната република.. .

Та ставаше дума за Литературния клуб „Димчо Дебелянов” в Дупница. Редовните му сбирки ставаха един път седмично, в понеделник, в 19.30. Предлагам традицията да се запази, като предоставям залата на Галерията за това. Каня всички, които имат вътрешния подтик да пишат стихове, разкази, есета, новели, романи, тритомници и всичко друго, за което се сетите (само не доноси!), да надникнат в Галерията в понеделник, 19.30 ч., всеки понеделник. На първата сбирка ще помоля за си припомним имената на забравени дупнишки автори: Константин Антонов, Христо Джонев, Димитър Киров, Иван Тренев, Петър Андасаров, Васил Пигов… Многоточието замества имената, за които тук не остана място.

Не му мислете много, не боли.

Лазар Ильов