Далаверата КДК

Една молба:

Преди всичко моля гражданите, убедени, че град Дупница също трябва да обедини културните си дейци в някакъв вид съюз, да прочетат тази горчива статия докрай – обикновено лекарството горчи. Също така моля гражданите, които нямат и не искат да имат отношение към културата в своя град, да не четат тази статия – тя пък няма отношение към тях. Освен това моля гражданите, които смятат културата за особен вид далавера, към която на тях много им се иска да имат отношение, да запазят спокойствие: те имат бъдеще, но то не е тук.

Кратка историческа справка:

Някога град Станке Димитров имаше няколко вида творчески клубове –литературни, музикални, научно-технически. Всички те бяха мероприятие на БКП – някои пряко под ръководството на градската партийна организация (на БКП, разбира се!), други подчинени индиректно (читалищни форми например). Аз членувах в литературния клуб „Димчо Дебелянов”. Понякога в този клуб идваха гости от Ръководството на читалището, друг път от Отдел „Култура” към Градския народен съвет, а понякога – и от Върховното Ръководство – Градския Комитет на Българската Комунистическа Партия. Даваха указания, а ние ръкопляскахме. Тайно мечтаехме да пратим всички тях на майната им, а ние да сме независими и да пишем онова, което чувстваме.

Бяхме подслонени в една зала на читалището. После ни включиха към Клуб на Художествено-творческата интелигенция и ни дадоха временно салона на ресторант „Червено знаме” (под читалището, нощния бар, после скандална дискотека, сега заключена желязна врата). Сетне определиха скъпо ремонтираното мазе на някогашния тютюнев склад до Учителския институт, превърнат в Дом на тютюневия работник. Никакви тютюневи работници не се мяркаха там, разбира се, само началници. Дадоха ни специални карти, с които влизахме в Клуба да пием кока кола или евтино уиски. По тази причина хората търсеха връзки, за да се сдобият с карта, ужким са културни дейци. И пак мечтаехме да пием гроздова и кисело зеле, ама да сме независими. Домът на тютюневия работник стана Минералбанк, която фалира, та дойде банка Биохим, която също фалира. Тютюноработници няма, а сега домът им е заключен, мазето също.

Сега сме независими и бездомни. Сега, изглежда, мечтаем някоя партия (община, читалище, богаташ или просто достатъчно наивен човек с пари) да ни предложи дом, където да пием уиски и да мечтаем за независимост. И ако някой си представя обединението на културните дейци без тия условия, ще го анатемосаме като човек, който има някакви кроежи в смисъл на далаверка някаква, на апетит поне за някаква програмка европейска, абе на нещо, което не ни е съвсем ясно и по тая причина го не щем това обединение. Нещо на принципа – абе не те чувам какво ми предлагаш, ама не съм будала, няма да ме преметнеш. А ставаше въпрос за култура.

Подозирам, че такова обединение на творци все пак трябва да се състои (неизбежно е!), но членовете му трябва да се приемат с възрастово ограничение. Основателите на подобен творчески клуб трябва да не са преминали през валяка на административно-командния партиен апарат – бил той ляв, десен, заден, преден, лилав или розов.

Младите хора са предпоставено свободни, вироглави и горди – задължителна характеристика на твореца.

Благодаря на всички, които прочетоха тая горчилка и довършиха мисловния и ход. Знам хора, творци на национално, европейско  и световно ниво, които инкогнито посещават родния си град, защото им е мило да видят улиците и баирите на своето детство. Някои обаче твърдо заявиха, че ще минават през града само по околовръстния път.

Културата не е далавера и не може да бъде.

Далаверата не е култура и не може да бъде.

Нека да помним първото изречение, а второто да напомняме на административните и финансовите си благодетели.

Лазар Ильов