На подхода към Градската градина от години е монтирана плоча в памет на загиналите граждани от една бомбардировка. Камъкът минава за вечен материал; когато искаме нещо да се помни вечно, правим го от камък. Каменоделецът може и да е разбирал от занаята си, но определено правописът му е куцал. Истинската беда обаче е, че общинските чиновници по културата или имат нужда от диоптрични очила, или също имат проблеми с граматиката. А на тази плоча се слагат цветя, изразява се почит, правят се снимки за спомен...

За такава „бомбаНдировка” тетрадката на петокласник се украсява с червен химикал. А на общински чиновник, приел такава грешка, увековечена на камък?

Имах навремето един шеф, иначе жизнерадостен човек, ама много нещастен беше горкият около осми март. Мъчеха го мустаката жена и три дебели щерки, които вкупом очакваха подаръци за празника, при това от година на година ги искаха по-скъпи. Цяла седмица човекът пъшкаше в напразни усилия хем да измисли нещо различно, хем да не му се налага да продава недвижимо имущество, хем да не се цупят четирите дами на сърцето му. В крайна сметка успя да опази къщата си, но всяка година купуваше по четири комплекта сребърни гривни и брошки, в резултат на което четирите дами, вторачени в грамажа на другите, все пак се цупеха и фръцваха разочаровано задници.

И цялото това нещастие заради осми март.

Ако забелязвате, за празника не използвам главна буква.

Работата е там, че у нас все още не сме много наясно дали тази дата е официален празник, или е някакъв ден, в който просто трябва да бъдем възпитани, добре облечени кавалери и да носим кутия с панделка и подарък. Ето защо трябва да си кажем ясно някои неща. 

Имам предвид мъжете да кажат някои неща на жените.

Преди всичко 8 март като празник е започнал чисто политически. На едни шивачки в Ню Йорк през 1857 година им писнало от ниските заплати и решили да протестират. Полицията ги разгонила, но жените се обединили (да не повярва човек!) и си създали синдикат. Тъй като синдикатът бил работнически, той станал любим на социалистическите партии по света. През 1965 г. в братския Съветски съюз тая дата е обявена за официален празник и Ден на жената, която се труди наравно с мъжете – трактористка, зидаро-мазачка и заедно с това – майка-героиня. В България, естествено, след 9 септември 1944 г. празникът вече се пише с главна буква и се посвещава на жените, които се трудят по предприятия, заводи и учреждения (за съжаление селянките не са признати за работнички и по текезесетата никой не сещал за цветя и празници). А ето как разбираха равенството на жените в братския Съветски съюз:

В края на краищата през 1977 г. Общото събрание на ООН признало, че Осми март е ден за правата на жените, както и ден за мир (е, вече е с главна буква).

Сега остава в духа на Общото събрание на ООН и ние да установим за какво празнуваме:

искаме за жените си права, или искаме мир?

Ако е за правата – жените ни отдавна имат повече права от нас. Ако е за мир – то за какъв дявол ще им купуваме сребърни гривни?

Както и да е де, понеже нали преди двайсетина години тихомълком превърнахме празника в ден с неустановено съдържание, но с категорично фиксиран субект: жените.

След като е така и след като все още нямаме празник с мъжете като фиксиран субект, хайде да си признаем в какво ни превъзхождат жените, че да си имат собствен празник.

Знае се, че мозъкът командва поведението на човека, а пък хормоните контролират мозъка. Така.

Анатомията казва, че мъжкият мозък е с девет процента по-голям от женския. Доскоро се гордеехме с това: превъзходството ни се запазваше дори и ако вземем предвид пропорционално по-голямото ни тегло. Да, ама науката доказа, че с жените имаме по равен брой мозъчни клетки. Просто женският мозък е по-стегнат, а нашият – малко хлабав...

 Сега да видим какви ги вършат хормоните в мозъка. Извинете ме, че ще използвам медицински термини, ама се налага.

Има един „преден цингуларен кортекс” – това е център, който определя бдителността и състоянието на тревожност. Женският е по-голям; следователно, извинете, жените са много по-добри, ако ги оставим на пост – не заспиват.

„Префронталният кортекс” контролира емоциите и пресмята (именно „пресмята”!) поведението, свързано с тях. При жените той е по-голям и узрява по-рано. Това обяснява защо и преди, и след брака те са пресметнали всичко, а прецаканите сме ние.

„Инсула” – това е интуицията. Абсолютно безспорно е, че и тук не можем да се сравняваме с жените.

Хипоталамусът пък определя хормоналния баланс. И ние го имаме, но при жените се задейства по-рано, т.е. навреме. Нас като ни блъсне хормонът, сме готови на всякакви глупости. Остави това, ами повечето глупости са ни внушени пак от жените (виж още един път префронталния кортекс).

Амигдалата реве и иска секс! Там просто е заровен инстинктът за секс! Да де, ама този инстинкт също се подчинява на проклетия „префронтален кортекс”, а той, както казахме, узрява по-рано при жените, та ги контролира винаги в тяхна полза! Утешителното е, че на мъжете пък е по-голям. (Инстинктът, инстинктът е по-голям!).

Хипофизата прави от жените майки-кърмачки. Слава Богу – тук не възразяваме, не бихме желали да ни се случи същото. Някои мъже от дружинката на „социалния пол”, разбира се, показват подозрително колебание в тая посока, но Истанбулската конвенция я изтеглихме засега, та нямат повод за гордост.

Хипокампусът дарява човека със способността да помни и добро, и зло: обида, цвете, лъжа, целувка, прецакване от приятелка... Ще отречем ли, че у жената тоя център е мнооого по-силно развит от нашия?

И изобщо – мозъчните центрове за говорене и слушане у жените имат 11% повече неврони от мъжките. С други думи – стават за депутати и за политици. (В тая връзка просто да отбележим: забелязвате ли, че Бойко Борисов постепенно се обзаведе предимно с жени?)

Както и да е – трябва да признаем, че Осми март е празник, който тепърва трябва да изпълваме със съдържание, тоест с любов. Направим ли го, това ще осмисли празника, ще ни спести маса главоболия у дома, па и ще направи по-приемливо всекидневието ни като глава на семейство; в края на краищата мъжът командва това, което жената ще каже, нали...

Прочее, подарете на жената цвете и любов. За сребърните гривни тя отдавна е в състояние да се погрижи сама.

Не помня дали когато са ни кърмили, процесът е бил наблюдаван от портрета на великия Сталин (по-късно на великия Ленин, а понякога на великия Димитров), но във всеки случай преди да научим българската азбука, ни се налагаше да запомним тези портрети. Тука например другарката детска учителка ни е осигурила военни моряшки шапки, назначила е капитан, пред когото да стоим мирно,  а отгоре над всичко е разположила иконата на Оня, който ни е дал щастливата възможност да му се кълнем във вярност. Учеха ни да наричаме Йосиф Висарионович „татко Сталин”, от което майките ни може донякъде и да са били поласкани, но бащите ни... Абе почесваха се сконфузено отзад и си траеха, това е положението. Щото в училище ни учеха и за подвига на Павлик Морозов; тоя пък, бидейки пионер, предал на следствените органи баща си – Морозов Трофим  Сергеевич, че се занимавал с кулаците и нарушавал линията на партията. „Не като син, а като пионер моля да бъде привлечен към строга отговорност моят баща, та в бъдеще и други такива да не крият кулаците.”! Осъдили бащата на пионерчето Павлик на десет години каторга, където човекът умрял.

Ще се почесваш отзад не, ами...

Таткото е Сталин, това е положението!

 На мястото на Ленин сега виси друг портрет. Ние, разбира се, продължаваме да се почесваме. Отзад.

Забележка: Историята с Павлик Морозов е истинска. Павлик живял в уралското село Герасимовка, което било просто едно бедно и гладно село – там изобщо нямало „кулаци”, т.е. чорбаджии. А като кулак се явявал родният дядо на Павлик, Арсений Кулугаев, с когото Трофим Сергеевич имал спор около една купа сено, ама преди това Трофим Сергеевич се оженил за друга жена, та дядото Арсений не му давал от своето сено... Добре, това е една досадно тривиална селска история, но като съзнателен пионер, предан на делото на Ленин и Сталин, Павлик ходел освен това заедно с другарката учителка по домовете на съучениците си и показвал къде хората са скрили незаконно хляба си. Ето, за тия си подвизи Павлик Морозов бил обявен от съветската власт за герой, а писателят Виталий Губарев възпял подвига му в повестта „Павлик Морозов”. Книгата, разбира се, е преведена на български език и редовно споменавана в българските училища като пример за пионерска чест. Разбира се, премълчава се фактът, че само няколко седмици след като бащата Трофим заминал на заточение, Павлик и негов осемгодишен братовчед  просто били заклани в гората от дядо му и друг, по-голям братовчед, за да вземат къщата. От своя страна дядото и бротовчедът били съдени и разстреляни. Такива истории, братски и любовни; нали ни учеха силно да любим и мразим... А в Русия и до днес съществува народна частушка (песничка):

На полу лежит ребенок.
Весь от крови розовый:
Это папа с ним играет.
В Павлика Морозова.

(Лежи на пода бебенце,

От кръвта е цяло розово.

Татко с него си играе

На Павлик Морозов).

Всичко това би трябвало отдавна да бъде забравено. Обаче не може: Павлик Морозов изчезна, но службите, които го обявиха за герой, са си тук.

Лазар Ильов

Да започнем с това, че смисълът на нещата около нас е твърде относителен, за да си позволим да се възмущаваме от някои „неприлични” думи или субстанции; толкова повече, че всъщност може би говорим за изкуство. Пък и, да си го кажем честно, с някои понятия дотолкова сме свикнали, че не можем без тях. В официални документи например се говори за „депониране на боклука”. А думата „bok” е турска и означава... лайно. Тоест, иде реч за пръсната купчина лайна.

Излишно е да се възмущавате. Добре, нека да не е bok, нека да са екскременти – все тая. Нека да е Merda, ако ви звучи по-добре на италиански, все тая. Ако искате да знаете, един италиански художник-авангардист, Пиеро Манцони, взел, че се изтропал артистично, след което затворил произведението си (merda) в хубави консервни кутийки, акуратно претеглени по 30 грама всяка, после продал всяка кутийка за цяло кюлче злато. Вижте хубаво снимката: на италиански, английски, френски и немски език е отбелязано, че кутийката съдържа 30 грама лайна, произведени лично от артиста Пиеро Манцони. За да няма ментета, положен е личният подпис на художника, както и годината, в която художествената творба била произведена (1961 г.).

Наистина стойността на нещата понякога е съвсем неочаквана, и казваме това без грам ирония. И все пак ни е трудно да пропуснем случая да не се пошегуваме... Съгласете се, че ако отворим ценната като злато консервна кутийка, ситуацията малко се променя: съдържанието трудно би се вписало в интериора ни, колкото и да обичаме изкуството. Ако не я отворим пък, никога не можем да бъдем сигурни какво всъщност притежаваме. Така или иначе по всичко изглежда, че идеята на Пиеро Манцони е близка до гениалната: по такъв начин художникът е отразил стойностите на консуматорското ни общество.

Те владеят английски, френски или немски, не ги притесняват някогашните берлински стени, смъртоносни гранични кльонове и железни завеси. Боравят свободно с техника, за която едновремешните ЦРУ и КГБ- шпиони можеха само да мечтаят. Не им пука за червените бабички, за сините боклуци, за предателите, за ренегатите и за катехизисно дрънчащия партиен патриотизъм. И не е вярно, че не обичат България – обичат я въпреки нашето старание да правим всичко по силите си, за не се чувстват добре в нея. И не е вярно, че са мързеливи, безотговорни, необразовани и лишени от идеали, тъкмо напротив: българската държава има упоритото щастие да разполага с невероятно умни, изобретателни млади хора. Те са по-умни от нас и докато ние се мъчим да ги приобщим към парцелираната си история, те се опитват да управляват живота си.

Не ги подкокоросвайте, другари и господа, да следват овехтелите ви представи за класова и всяка друга политическа непримиримост.

Децата ви вече тихо ви мразят – знаете ли това?

Каквото са написали на ръцете си, важи както за „Народния съд”, така и за всяко друго насилие над човека, дори и маскирано като обикновена корупция или даже загрижена представителна демокрация.

 

Лазар Ильов