Пролетта такава-онакава, ама дойде. Нищо ново под слънцето, не и е сефте да прави пакости – още Вапцаров забеляза, че тя ще дойде с дъжд и урагани, бурна страшно и така нататък. Така е по нашите земи, щастието никога не е пълно, па и не идва само. Във Враца им отнесе покривите, по Лудогорието ги затрупа със сняг, само в Дупнишко Свети Иван Рилски не позволи да се вършат такива поразии. Щъркелите – гледай им акъла, решиха, че традициите трябва да се уважават и пристигнаха. Разбира се, крилете им моментално бяха обледенени: тук не можеш току-така да размахваш криле, трябва винетка, регистрация и разрешение от НАП, а не пролетни лиготии. Сега бедни хора от Североизтока ги хранят, белким дочакат по-добро време. В България винаги бедните хора спасяват положението, това да им е за урок на щъркелите!

Па и смешна работа: дойдоха и замръзнаха тъкмо за деня на щастието. Със специална резолюция ООН предложи на 20 март цялото човечество да се чувства щастливо. Бан Ки Мун даже обясни, че щастието било в основата на човешките желания. Мъдро! Инициатор за тази щастлива идея било щастливото кралство Бутан, където даже измислили формула за изчисляване на щастието.

И сега да ви кажа за най-щастливите държави, па после отново ще си говорим за щъркелите.

Най-щастлива е Финландия (все пак да не забравяме, че там жулят твърд алкохол!). После са Дания, Исландия, Швейцария и така нататък, а накрая са Бурунди, Централноафриканската република и Южен Судан. И сега най-интересното: съвсем наскоро имаше някаква класация, според която българите били най, ама най-нещастната нация в света.

Е, ако щъркелите знаеха за тая класация, щяха да отидат в най-лошия случай в Бурунди или в Южен Судан. Там положително нямаше да им замръзнат крилете…

Имаше един мистър, мистър Робърт Лифсън, около трийсетгодишен, родом от Чикаго.

На подхода към Градската градина от години е монтирана плоча в памет на загиналите граждани от една бомбардировка. Камъкът минава за вечен материал; когато искаме нещо да се помни вечно, правим го от камък. Каменоделецът може и да е разбирал от занаята си, но определено правописът му е куцал. Истинската беда обаче е, че общинските чиновници по културата или имат нужда от диоптрични очила, или също имат проблеми с граматиката. А на тази плоча се слагат цветя, изразява се почит, правят се снимки за спомен...

За такава „бомбаНдировка” тетрадката на петокласник се украсява с червен химикал. А на общински чиновник, приел такава грешка, увековечена на камък?

На Евровизия 2018 в Лисабон България ще пее песента „Bones”. Песента ще бъде изпълнена на английски език. Композирана и продуцирана е от Борислав Миланов, Йоаким Першон, Трей Кембъл и Даг Лундберг. А продуцентската фирма-партньор на Българската национална телевизия, която чрез конкурс избира песента и изпълнителите, участващи от името на България, е Symphonix International; тази пък фирма е със седалище във Виена.

Дотук, както виждаме, кой знае колко „България” няма. Остават изпълнителите – дали поне те няма да са българи?

Не, не съвсем. Групата изпълнители се казва „Equinox” и се състои от Жана Бергендорф, Владимир Михайлов, Георги Симеонов, Джони Манюел и Трей Кембъл, т.е. международно изпълнителско участие, което не пречи групата да бъде допусната до конкурс в БНТ.

Всъщност виенската „Симфоникс” е същата фирма, която прати на Евровизия 2016 с песните си Поли Генова ("If love was a crime", четвърто място) и в 2017 – Кристиян Костов ("Beautiful Mess", второ място). И същата, която превърна Кончита Вурст в призьорка на Евровизия (2014), което пък от своя страна предизвика скандал в Австрия; оказа се, че косматата певица, която трябва да представлява Австрия, е избрана на тих, вътрешен конкурс, без да се интересува от мнението на австрийската публика.

След провала на Елица и Стунджи (2013) БНТ се отказа от по-нататъшно участие в състезанието „Евровизия” – просто разходите далеч надхвърлят ползите при такова класиране. В Стокхолм обаче Поли Генова оправда риска от ново начало: Песента "If love was a crime" на съсобствениците на „Симфоникс” Борислав Миланов, Себастиян Арман и Йоаким Бо Персон я класираха четвърта (Кончита Вурст пък стана първа отново с тяхна песен). Да не забравяме, че песента на Кристиян Костов също е на вездесъщата „Симфоникс”.

Тоест, на сцената виждаме талантливи български изпълнители – Поли Генова, Кристиян Костов, но зад кулисите – просто бизнес.

За 2018 година случаят е малко по-специален. Организаторът на българския конкурс БНТ претърпя сериозно разместване на върха си. Това доведе до трескави решения около прослушванията с оглед да се спазят сроковете. Всъщност до обявения срок успя да се вмести само един участник. БНТ го удължи, та в предварителния етап аварийно се допуснаха 12 екипа. Хубаво, ама по-нататък действията подозрително напомниха методиката на „Симфоникс”: пълно затъмнение. Знаехме, че песните ще бъдат оценявани от 16 международни експерти и толкова – нито дума за някакви критерии. (Оказа се, че един от експертите е специалист по сайтове за залагания…). Та именно тези експерти, на практика наши конкуренти, решиха класацията. Е, сред представените екипи имаше един с песен на „Симфоникс”, и може и да звучи странно, но тъкмо тя беше избрана. Условията на конкурса изискваха главен изпълнител в екипа да е български гражданин; е, Жана Бергендорф може и да не е съвсем главен изпълнител, но пък е българска гражданка… И така - „Equinox” със  Жана Бергендорф, Владимир Михайлов, Георги Симеонов, Джони Манюел и Трей Кембъл ще пеят в Лисабон за България.

Композиторът на „Симфоникс” Борислав Миланов сам призна, че не познава нотите. Това обаче едва ли има някакво значение: според него песните вече не се създават, а се генерират. Компютър изследва най-сполучливите мелодии, вади от тях елементи, компилира ги и дава крайния продукт – песен, съставена от други хитови парчета.

Всъщност изцяло дигитализирания процес на „композиране” може и да е закономерно явление у нас. Всякакъв вид скандинавски или американски „компютърни” композитори отдавна щрихират физиономията на българската музика. В този смисъл би било наивно да очакваме, че българска музика ще звучи по български на конкурси като Евровизия. Музиката ще звучи така, както се е родила – компютърно. Избраната за България песен за 2018 г. звучи точно така.

Кой печели от цялата работа, след като не е изкуство, а бизнес?

Печалбата идва след конкурса – класираните изпълнители биват канени на участия, правят се записи, въртят се шоупрограми. Парите текат главно към касите на продуцентите: те сключват предварителни договори върху всички права за излъчване, концерти, записи и реклами. По-малко пари отиват при изпълнителите, но те пък имат утешението, че така им се отваря пътят към световните музикални пазари. И цената им се покачва, но това отново налива пари към продуцентите и точно затова те, продуцентите, много силно искат да им се осигури възможност да посочват победителите.

Най-малко или почти нищо печели БНТ. С парите на данъкоплатците телевизията осигурява печалбите на продуцентите, това е. И тук не може да става дума за патриотизъм, защото Евровизия отдавна не е терен за артистични постижения.

Просто става въпрос за пари – за много пари.

Имах навремето един шеф, иначе жизнерадостен човек, ама много нещастен беше горкият около осми март. Мъчеха го мустаката жена и три дебели щерки, които вкупом очакваха подаръци за празника, при това от година на година ги искаха по-скъпи. Цяла седмица човекът пъшкаше в напразни усилия хем да измисли нещо различно, хем да не му се налага да продава недвижимо имущество, хем да не се цупят четирите дами на сърцето му. В крайна сметка успя да опази къщата си, но всяка година купуваше по четири комплекта сребърни гривни и брошки, в резултат на което четирите дами, вторачени в грамажа на другите, все пак се цупеха и фръцваха разочаровано задници.

И цялото това нещастие заради осми март.

Ако забелязвате, за празника не използвам главна буква.

Работата е там, че у нас все още не сме много наясно дали тази дата е официален празник, или е някакъв ден, в който просто трябва да бъдем възпитани, добре облечени кавалери и да носим кутия с панделка и подарък. Ето защо трябва да си кажем ясно някои неща. 

Имам предвид мъжете да кажат някои неща на жените.

Преди всичко 8 март като празник е започнал чисто политически. На едни шивачки в Ню Йорк през 1857 година им писнало от ниските заплати и решили да протестират. Полицията ги разгонила, но жените се обединили (да не повярва човек!) и си създали синдикат. Тъй като синдикатът бил работнически, той станал любим на социалистическите партии по света. През 1965 г. в братския Съветски съюз тая дата е обявена за официален празник и Ден на жената, която се труди наравно с мъжете – трактористка, зидаро-мазачка и заедно с това – майка-героиня. В България, естествено, след 9 септември 1944 г. празникът вече се пише с главна буква и се посвещава на жените, които се трудят по предприятия, заводи и учреждения (за съжаление селянките не са признати за работнички и по текезесетата никой не сещал за цветя и празници). А ето как разбираха равенството на жените в братския Съветски съюз:

В края на краищата през 1977 г. Общото събрание на ООН признало, че Осми март е ден за правата на жените, както и ден за мир (е, вече е с главна буква).

Сега остава в духа на Общото събрание на ООН и ние да установим за какво празнуваме:

искаме за жените си права, или искаме мир?

Ако е за правата – жените ни отдавна имат повече права от нас. Ако е за мир – то за какъв дявол ще им купуваме сребърни гривни?

Както и да е де, понеже нали преди двайсетина години тихомълком превърнахме празника в ден с неустановено съдържание, но с категорично фиксиран субект: жените.

След като е така и след като все още нямаме празник с мъжете като фиксиран субект, хайде да си признаем в какво ни превъзхождат жените, че да си имат собствен празник.

Знае се, че мозъкът командва поведението на човека, а пък хормоните контролират мозъка. Така.

Анатомията казва, че мъжкият мозък е с девет процента по-голям от женския. Доскоро се гордеехме с това: превъзходството ни се запазваше дори и ако вземем предвид пропорционално по-голямото ни тегло. Да, ама науката доказа, че с жените имаме по равен брой мозъчни клетки. Просто женският мозък е по-стегнат, а нашият – малко хлабав...

 Сега да видим какви ги вършат хормоните в мозъка. Извинете ме, че ще използвам медицински термини, ама се налага.

Има един „преден цингуларен кортекс” – това е център, който определя бдителността и състоянието на тревожност. Женският е по-голям; следователно, извинете, жените са много по-добри, ако ги оставим на пост – не заспиват.

„Префронталният кортекс” контролира емоциите и пресмята (именно „пресмята”!) поведението, свързано с тях. При жените той е по-голям и узрява по-рано. Това обяснява защо и преди, и след брака те са пресметнали всичко, а прецаканите сме ние.

„Инсула” – това е интуицията. Абсолютно безспорно е, че и тук не можем да се сравняваме с жените.

Хипоталамусът пък определя хормоналния баланс. И ние го имаме, но при жените се задейства по-рано, т.е. навреме. Нас като ни блъсне хормонът, сме готови на всякакви глупости. Остави това, ами повечето глупости са ни внушени пак от жените (виж още един път префронталния кортекс).

Амигдалата реве и иска секс! Там просто е заровен инстинктът за секс! Да де, ама този инстинкт също се подчинява на проклетия „префронтален кортекс”, а той, както казахме, узрява по-рано при жените, та ги контролира винаги в тяхна полза! Утешителното е, че на мъжете пък е по-голям. (Инстинктът, инстинктът е по-голям!).

Хипофизата прави от жените майки-кърмачки. Слава Богу – тук не възразяваме, не бихме желали да ни се случи същото. Някои мъже от дружинката на „социалния пол”, разбира се, показват подозрително колебание в тая посока, но Истанбулската конвенция я изтеглихме засега, та нямат повод за гордост.

Хипокампусът дарява човека със способността да помни и добро, и зло: обида, цвете, лъжа, целувка, прецакване от приятелка... Ще отречем ли, че у жената тоя център е мнооого по-силно развит от нашия?

И изобщо – мозъчните центрове за говорене и слушане у жените имат 11% повече неврони от мъжките. С други думи – стават за депутати и за политици. (В тая връзка просто да отбележим: забелязвате ли, че Бойко Борисов постепенно се обзаведе предимно с жени?)

Както и да е – трябва да признаем, че Осми март е празник, който тепърва трябва да изпълваме със съдържание, тоест с любов. Направим ли го, това ще осмисли празника, ще ни спести маса главоболия у дома, па и ще направи по-приемливо всекидневието ни като глава на семейство; в края на краищата мъжът командва това, което жената ще каже, нали...

Прочее, подарете на жената цвете и любов. За сребърните гривни тя отдавна е в състояние да се погрижи сама.