Като охлюв!*

Господ Бог, ако го има, отбеляза рождения ми ден по особено милостив начин:

тръшна ме внезапно на одъра с помощта на известен само Нему вирус. Телесното приковаване към леглото даде простор на духа ми: теглих майната на всекидневните си земни ядове и цяло денонощие пресявах плявата, натрупана в главата ми от остатъчни социални и граждански конвулсии; на фона на вирусната заплаха – просто тлен и прах, и суета сует. Междувременно, успоредно с поздравленията, получих и спонтанно възклицание - колкото злорадо, толкова и обнадеждено: ”Колко сте стар, гусин Ильов!”. Възкликна го местен политик, с когото все не успяваме да постигнем съгласие по два основополагащи проблема:

гадните комунисти и старите хора,

които очевидно в съзнанието му са тъждествено понятие. (По-горе вметнах, че Божият поздрав под формата на вирус имаше гарантирано действие само за едно денонощие, т.е. денонощието на моето раждане. Днес съм здрав и вече до гуша потопен в хаоса на социалните и граждански конвулсии на обществото, формирано и грижливо обслужвано от редовно възклицаващите политици на всички нива.)

Всъщност приятелското възклицание не ме впечатли кой знае колко: дърварският хумор е позволен на дюлгерите, на погребалните агенти и на политиците. (Изкушавам се обаче да припомня една римска сентенция: „Quod licet Jovi, non licet bovi!” – просто шегичка!). Но в контекста на все по-дълбоко вкореняващия се катехизис „гадните комунисти и старите хора” темата става интересна.

Някои стари хора знаят, че животът в наложения ни вариант е нещо като дълбоко замразено пиле: също като истинско, обаче абсолютно безвкусно и пълно с медикаменти. Можеш да пътуваш където си искаш, но няма смисъл да се връщаш. Можеш да протестираш, но пак няма смисъл – така или иначе трябва да приемеш хормоналната си упойка. Ступорното ти поведение се превръща в норма. Някои стари хора знаят това, но няма смисъл да го споделят: веднага попадат в оная категория по-горе. Нещо още по-смешно: рискуват именно хората, дължащи благополучието си на комунистическия режим, да ги нарекат „гадни комунисти”. Всъщност понятията „комунист”, „седесар”, „ляв”, „десен”, „патриот” отдавна са се изпразнили откъм политическо съдържание и вече носят единствено пейоративно послание, без значение към кого са отправени – всички са маскари и всички са подходящи. Подходящи са дотолкова, доколкото разумни аргументи няма, па не ги и търсим,

важното е да се джавкаме.

Социалната дресировка цели именно това – да се джавкаме, да се делим на стари, млади, богати, бедни, червени, сини, цесекари и левскари… Да се делим, докато се намразим съвсем. Някои от старите хора знаят, че в условията на една хейтърска демокрация еднополовата власт винаги ще се самовъзпроизвежда като охлюв – независимо под какъв байрак. Демократичните избори ще възкачват на сцената неизменно солисти от един и същ политически хор – хорът на олигархията. А диригентът ще продължава да спуска партитурата отвън.

Предадохме Левски, съсякохме Стамболов, разстреляхме Ботев, препарирахме Димитров, пълзим в гранитната сянка на „Съветската” армия… Е, на финала сме, поете Ботев: „Аз вече нямам мило, драго, а вий…вий сте идиоти!”

…………

* Охлювите са еднополови същества, но обичат да се чифтосват. Изглежда, така създават илюзия за различни политически платформи. Всъщност са еднакви, макар понякога да се ругаят по телевизиите (Виж Ч. Дарвин, „Произход и запазване на видовете”)