Захарното петле на загубената демокрация

Изчаках да стихнат овациите от някогашния официален празник – Девети септември.

Не че имаше какво да стихва и не че някой е очаквал да ги има. От година на година този пореден „официален празник” измършавява откъм съдържание и форма. Но определението му като празник, макар и съвсем нелепо, продължава да има непосилната задача да крепи вярата на комунистическите ветерани, че БСП и БКП всъщност са една и съща партия, с едни и същи ценности. Тоест – точно това, което социалистите горещо отричат пред младите си попълнения: ние не сме комунисти, а модерни социалисти, европейски! Я вижте германците, вижте скандинавците – колко силни социалистически партии си имат, и кой им е председател? Нашият Сергей Станишев! Е?

Та затова ми беше любопитно да видя овациите на тази сакрално шизофренна дата: какво ще измислят този път социалистите, за да се отрекат от комунистическата й същност, запазвайки милото самочувствие на старите комунисти,

че Свободата е извоювана в битката при Жабокрек, примерно, а не е стоманено наложена от Сталин.

Измислиха, че Девети септември всъщност бил отбелязван в чест на падналите в борбата против фашизма. Не че някога в България е имало фашистка власт, ама все пак фашисти имало (макар и толкова, колкото и комунисти!). И не че денят, в който се отбелязва нечия смърт, бива да се превръща във всенароден празник, ама не можеш да лишиш старите хора от спомените им – нали именно

тези спомени подхранват електоралните им илюзии…

Както и да е. Наясно съм, че темата интересува младия човек много по-малко, отколкото темата за рождения ден на Мадлин Олбрайт (коя беше пък тая?). Но си струва да отбележим на свой ред „празника”. Една „социалистическа” партия, съставена и финансово подкрепяна главно от тайни и явни олигарси и богаташи, претендираща за „алтернатива” на друга, също толкова провалена партия, упорито продължава да „отбелязва”

комунистическо-сталинската представа за национален празник деня, в който нейният народ е загубил свободата си!

Девети септември, захарното петле за мемоарно просълзените ветерани, продължава да е символ, макар и скромно разопакован един път в годината. Ще продължаваме да го честваме, докато вярваме, че Гочоолу е алтернатива на Дочоолу.

………..

Фактите:

  • На девети септември 1944 г. беше извършен военен преврат, заповядан и подкрепен от СССР и Сталин.
  • Решаващата роля на БРП(к) се състои единствено в документа „Окръжно №4” от 26 август 1944 г, което по разпореждане от Москва обявява т.н. „курс към въоръжено въстание”. „Въстанието” се обявява тринайсет дни преди нахлуването на Червената (а не на „съветската” армия!), но едва след Яш – Кишиневската операция (тогава става ясно, че едно от направленията на тази армия ще бъде към България).
  • Членът на Оперативния щаб на БРП (к) Владимир Поптомов разказва в спомените си: „Сутринта на 9 септември се събудих рано и чух по радиото декларацията на новото правителство”.
  • СССР обявява война на България, а България тогава е неутрална страна. Посрещаме руснаците с цветя и с лозунги „Добре дошли, освободители”. И до днес не е ясно от какво ни освобождават „освободителите”.
  • Главният (според Станко Тодоров) ръководител на „Народноосвободителната въстаническа армия - НОВА” Тодор Живков по време на „въстанието” е в с. Говедарци, където жена му е районен лекар и където се лекува в момента дъщеря му.
  • Чак на 12 септември Тодор Живков „посреща” слезлите от гората партизани и се ръкува с тях. Старите хора разправят, че те просто се запознават в момента.
  • Създават се по сталински образец ТВО (Трудово-възпитателни общежития) – всъщност концентрационни лагери. И нещо интересно: указът за създаването им е публикуван „в името на Негово царско Величество Симеон”.
  • Следват толкова убийства, терор, саморазправи с „народните врагове” и обикновени грабежи, че дори самият Сталин заповядва на Георги Димитров да се спре с това и да се организира Народен съд.

 

Всичко това в продължение на 45 години ние чествахме като национален празник. Оказва се, че и сега го честваме – скромно и упорито. Защо?