Тато е виновен за всичко!

Преди двайсет години, на пети август почина Тодор Живков.

Това не се превърна даже в новина – човекът просто си отиде, близките му го погребаха и толкова. Почти по рецептата на Вапцаров: „Аз паднах, друг ще ме смени и толкоз – какво тук значи някаква си личност!”. Другият действително го смени, но цитатът не бива да бъде продължаван, защото ще навлезем в деликатни води – по-нататък поетът споменава как „в бурята ще бъдем пак със теб, народе мой, защото се обичахме!”. Както виждаме, народната обич винаги е била и си остава спорен и рисков фактор, когато говорим за политици.

Първата радост от т.н. „демокрация” беше, че можем свободно да псуваме Т. Живков. По панаирите даже се появиха записани на касета имитатори, които държаха речи – ужким на бай Тошо, а всъщност измислени от самите тях. И народната любов купуваше, смеейки се демократично. Имитаторите, разбира се, изкяриха някой лев от търговийката – хаирлия да е, но днес, двайсет и осем години по-късно, се явиха истински имитатори: не панаирджийски, а политически. Някои и държавата управляват, ръсейки бисери – също като Тато. Така се получи, че живеем страната на имитациите: т. н. „фашизъм”, т. н. „комунизъм”, т. н. „социализъм”, а сега и в т. н. „демокрация”.

Двайсет години след смъртта си Тодор Живков не може да бъде забравен.

Раболепието, послушанието и обществената сънливост,

на която ни научи той, продължава да формира гражданското ни поведение. С гениално лицемерие Партията му спретна „оттегляне с благодарност” от поста, после го арестува, после нарече собствения си партиен преврат „преход към демокрация”, прибра едни милиарди и си ги разпредели по заслуги, накрая се отрече от името си и се нарече „социалистическа”, запазвайки имотите и „стогодишната” си история. Отгоре на всичко същата партия редовно ходи на поклонение пред скромния му паметник -

дали все пак от благодарност?

Не можем да отречем, че някои от държавническите решения на Тато продължават да оказват влияние върху българската нация. Популярно е постановлението му, поощряващо производството на селскостопански стоки в частния сектор, предназначено за запълване на дефицита в „народното стопанство”. Това постановление за краткост се наричаше „За самозадоволяване”. Е, днес може би имаме основание да оправдаем с това постановление на Тодор Живков  и демографската си катастрофа.