Дупница – възход и падение

Към 31.12.1934 г. град Дупница е имал 16056 жители.

След нещастните събития около войната, превратът на 09.09.1944 г. и последвалата отмъстителна лумпенпролетариатска вакханалия населението нараства на 19301 (това е към 31.12.1946 г.)

Следва казарменият комунизъм на Сталин, Димитров, Вълко Червенков, на площада в Дупница се появява бюст-паметник на Стефан (Станке) Димитров, на мястото на днешната Поща има кръчма „Скара-бира-напитки”, а зад нея - огромен склад за кромид-лук. На мястото на половината читалище – огромна бомбена яма. Площадът е павиран, на пазара покрай река Джерман селяните продават чушки, дини, масло, сирене, яйца и каквото Бог дал от все още частните си стопанства. Има два футболни отбора,

на които общината не дава и стотинка – „Динамо” и „Червено знаме”.

А населението продължава да расте: към 31.12.1956 г. вече има 25466 жители, а държавата е ощастливена от нов ръководител – Априлското поколение на БКП дарява народа с нов партиен и държавен ръководител: незабравимия другар Тодор Живков, който, трябва да признаем, също е забележителен реформатор (нищо лично към днешните реформатори). Именно по това време рязко се увеличават новородените момчета с имена Ленин и Сталин; само в моята махала бяха общо пет...

След девет години – години на трудов героизъм, празни магазини, ТКЗС (за младите – това е Трудово Кооперативно Земеделско Стопанство), изправителни (конц)лагери, стрелба по изменници на Родината около държавната граница, населението в Републиката и съответно в Дупница упорито расте:  към 31.12.1965 г. в града сме 35806 граждани. Чудна работа при условие, че има железен закон за жителството и за да не издъхнат съвсем текезесетата (не забравяме, че земята на селяните беше отнета доброволно), селянин да стане гражданин можеше само ако не достигат работници. За справка – в Кремиковци започва гигантският строеж на Металургичния завод, та се налага Централният затвор да услужи на държавата с нови сили, а от селата потича свежа работна сила. В София има шест района, все героични (Сталински, Димитровски, Благоевски, Кирковски, Коларовски и „Левски”;

както се вижда, Сталин и Георги Димитров са допринесли за чистата и святата Република колкото и Левски).

Столичното население за същите девет години нараства толкова бурно, че се появява и нов район – „Дружба”; има се предвид както нерушимата българо-съветска дружба (братският СССР праща машини и специалисти), така и дружбата на работниците със селяните (БКП е на работниците!)  – не забравяме, че тия селяни вече нямат земя.

Та да се върнем в Дупница.

Градът вече е успял за кратко да се нарече Марек (славното име на геройски загиналия по сталинско указание комунист и терорист Станке Димитров – Марек, после по целесъобразност се коригирал на Станке Димитров). Към 31.12.1975 г. в гр. Станке Димитров има 13 структуроопределящи завода, много учебни заведения (две гимназии, няколко техникума, професионално-технически  училища, машинно-тракторно училище, Учителски институт, Институт за медицински сестри), а освен тях Транспортна, Военна и Държавна болници, Диспансер и голям паметник на Станке Димитров, както и къща-музей на негово име, около която по-късно ще израсне нов, величествен и Бял Партиен дом (да не се бърка с Белия дом в Америка – има логика, ама сакън, недейте!). Има и къща-музей на Желю Демиревски. Но имаме и един славен, обичан футболен отбор „Марек”, който само две години по-късно ще прекърши врата на „Байерн” Мюнхен, в резултат на което футболна Европа заеква от изненада. За този успех футболистите получават по един ръчен часовник „Ракета” и по едно празно куфарче тип „дипломатическо” – това за сведение на днешните професионалисти.

Изобщо през 1975 г. имаме вече 41929 жители. Това ни е рекордът.

1992 г. – 41398 жители, а градът става отново Дупница.

1996 г. – паметникът на Станке Димитров вече го няма, Белият партиен дом отдавна е общински съвет, но жителите са само 40059.

И така нататък, надолу. За да стигнем през 2018 г. числото 29698 – хубаво число, което ни връща почти в началото на Живковите реформи – виж 1956 г. С други думи – вече сме под критерия, който определя една община като

община в селски район. Точка, да живеят реформите.

Нямаме структуроопределящи заводи, институти, изчезнали са няколко техникума и една гимназия, но пък имаме паметник на Дупнишките барикади, ЛАФКИ*, необятни гробища и общински стратегии за развитие на града – коя от коя по-прекрасни. Имаме също така и офис на партия в бившия Партиен дом – по чиста случайност това е управляващата партия.

Всички кметове и общински ръководители, без изключение, биха възразили, че цялата тая затихваща демографска филхармония е национален, а не общински процес. Разбира се, не биха се наели да отговорят защо го има въобще тоя процес – отговорът би бил твърде неудобен, па и те са само местни, а не национални ръководители, нали така. Да де, ама те са провеждали местна политика под ръководството на своите национални партии, нали така. Поемали са партийно отговорни обещания, нали така. И да де, ама и на местно ниво работата е скръб до ридание. Има сума общини, които в резултат на същата национална политика сега са цъфтящи и прогресиращи градове – вижте Благоевград, Гоце Делчев, вижте Севлиево, Петрич, Сандански… Що така?

Оставете улиците, сметищата, водопроводите и детските площадки. Дайте отговор на един простичък въпрос: защо град Дупница тихо се преселва в чужбина или в гробищата и каква е стратегията ви по този проблем? Последната?

––––––––––––––

Лафка*всъщност думата е руска – „лавка”, което означава малко магазинче в училище, казарма или затвор. Но един депутат от ДПС я е изписал като „лафка”, от турската думичка „лаф” – дума, израз. Тоест - това е място за лаф-мохабет и дребни покупки. Очевидно като мохабет се възприема и хазарта, защото и това го има там, независимо от Закона – някои от Лафките се намират непосредствено до училище. Ама както казахме – това са магазинчета именно за училища, казарми и затвори. Тук не става ясно какво точно се е имало предвид, когато са ги разрешили.

Лазар Ильов